Любопитството е като вятъра, непостоянно е и вее в различни посоки. Преди да си тръгнем от Крит след поредното ни пътешествие там, решихме да „отскочим“ до остров Китира, до който има ферибот няколко пъти в седмицата от критския пристанищен град Кисамос (Кастели). Самия град Кисамос, шумен и оживен, се намира на много интересно място: начало е на международния туристически маршрут Е4, а от пристанището му тръгват ежедневно кораби до полуостров Грамвуса и екзотичния плаж Балос. Все пак, не може да се мери по красота със съседния град Ханя.

Пътуването до Китира е около 4 часа. Китира, и малкото островче по средата между Крит и Китира, Антикитира са от групата на Йонийските острови. Това е така, защото западните им брегове се мият от Йонийско море. А източните от Егейско. Тук двете морета се срещат. Факт, който прави мястото на Китира стратегическо. За Китира чухме за първи път преди около 10 години, като бяхме на Пелопонес и зърнахме острова от другата страна. Тогава дори не сме мечтали, че един ден ще сме на Китира и ще гледаме отсрещните брегове и планини на близкия Пелопонес. Китира, или още както е известен с венецианското име Цириго, е острова на богинята на любовта, Афродита. Планински остров, насечен от много долини, които завършват в морето и образуват очарователни диви плажове. Площта му е около 280 кв.км. Води се, че е с богата растителност, но ние, като едни българи, свикнали да се радваме на зелени полета и гъсти гори, само учудено повдигаме вежди на това твърдрние. Има достатъчно вода, най-вече от подземни източници. През зимата е брулен от силни ветрове. Много народи са стъпвали на този остров: венецианци, критяни, гърци от Пелопонес, англичани, които са оставили своите следи в археологическото и културно наследство на острова.

През 1900 г. край остров Антикитира ловци на сюнгери откриват случайно потънал античен кораб. Сред множеството вълнуващи находки има и предмет с размер на голяма книга. Първоначално учените не му обръщат голямо внинмание. По-късно обаче чрез най-съвременни методи  е установено че това е сложен механизъм, наподобяващ часовников, състоящ се от повече от 80 метални детайла. Устройството вероятно е астрономическа изчислителна машина с огромна сложност. Използвана е да предсказва позицията на слънцето, земята и планетите във всеки един момент. Днес вече имаме представа за предназначението на машината, но не и кой я е създал. Тя е поне толкова стара, колкото корабокрушението, в останките на което е намерена. То е датирано между 60 и 70 г. пр. н. е., но има данни, които сочат, че устройството може да е създадено около 200 г. пр. н. е. Много учени считат находката от Антикитира за най-стария компютър, открит до сега.

Пристигнахме в Диакофти, пристанището на Китира по обяд. Малко заспало селце, което дреме край един изумителен плаж с най-зелено-синята вода, която сме виждали. Даже и тук да остане човек да си почива за няколко дни, ще се зареди с енергия за месеци напред. Никой не бърза за никъде, почти няма коли и шум, а няколко сервитьори разнасят чиниите по наредените в пясъка поовехтели маси под кипарисите. Чак ни досмеша, като си спомнихме как правехме планове да отидем до едно от бюрата за наем на автомобили на пристанището и да наемем кола, с която да обикаляме острова. От малкото магазинче „всичкопродавница“ , както го наричат гърците се осведомихме, че може би има шанс да наемем кола в столицата. Любезната продавачка ни даде телефона на едно такси, което дойде почти веднага, след около два часа, и ни закара до столицата.

Едрият и приказлив шофьор след като разбра че сме от България веднага ни уведоми че е комунист. Искаше да ни каже нещо мило и ни съобщи че неговия съименник Теодор Брежнев е бил най-големия политик в Евопа. Закара ни до офиса на една от двете големи фирми за наем на автомобили. Почти веднага, след около два часа, самия собственик, кириос Панайотис ни показа каква кола може да ползваме за нашите обиколки. Не беше първа младост, на около 15 години, но в „идеално“ състояние, както той отбеляза. Беше забравил ключовете за останалите коли, по някаква случайност имаше ключове замо за тази. След кратък пазарлък и без много формалности я получихме. Освен за обиколките, колата ни трябваше и за склад, в който да си оставяме багажа, защото смятахме да нощуваме на на различни места, а през деня да обикаляме. Както по-късно се установи се установи, една врата не се заключваше. Само една, другите три и багажника бяха наред. Но понеже това е малък остров и престъпност на практика няма, наистина за тези 4 дни на острова, никой не отвори колата и нищо не ни изчезна от нея. И установихме, че това също е част от почивката, няма го стреса дали сме заключили и дали нещо не е откраднато.

„Столицата“ е една крепост, построена от Венецианците, кацнала на отвесни скали, а по тесния гръбнак на рида, който я свързва със сушата са накацали бели къщички в една плетеница, в която няма права линия или прав ъгъл. В магазинчетата се продават сувенири, като почти във всеки от тях е вплетен по някакъв начин по един цвят от златисто-жълтото цвете Семпревива (вечно живо), станало запазена марка на острова. Събират го през май по скалистите брегове. Под столицата е надиплено в многото заливи курорта Капсали, като между хотелите изпъква параклис и фар, а в скалите зад градчето е вписан параклиса Агиос Йоанис.

Решихме да направим разходка до някои от дивите плажове на острова. Стръмен път с много завои ни отвежда до плажа Мелидони. Ситен пясък, чисти води и гледка към скалистия остров Хитра. На връщане към вътрешността на Китира се отбихме в селцето Милопотамос, което е начална точка на една разходка по долина, в която някога е течала буйна река. В близост до селото е имало водопади, които от няколко години са пресъхнали. Чухме местни хора да разказват колко впечатляващо е било мястото преди години и че за съжаление вече няма достатъчно валежи. По продължението на реката е имало мелници, задвижвани от водата, но днес са останали само руини.

И понеже позагряхме от разходката по каньона, се отправихме към следващия плаж, Лимнионас.

Отново пътуването до него е впечатляващо, път с много завои и гледки към безкрайното море. Самият плаж е малък, с няколко рибарски къщички на него. За нас интересното беше, че от тук започва двучасова разходка до така нареченото Зелено езеро. Високо в скалите се е образувала галерия, която при прилив се пълни с вода, а цветът на водата е наистина зелен, от където идва и името му. Пътеката до там е през много скалист терен, на който скалите освен че са остри, на места са и стръмни. Самият преход до там си е предизвикателство. Но наградата е плуване в „езерото“ и връщането по залез, а на хоризонта е само морето!

На следващия ден се разходихме до най-северната точка на острова, където е фара Мудари, а Пелопонес изглежда на една ръка разстояние от тук. Заслужават внимание и плажовете от източната страна на Китира: Агия Пелагия, Платия Амос, Калди.

Местните жители неколкократно ни казаха, че на 24 септември е празника на най-големия манастир на Китира, Панагия Миртидиотиса. Нямаше как да си тръгнем, без да посетим манастира. Сутринта присъствахме на празничната литургия, а също и станахме свидетели на нещо, което се случва за първи път на острова. Преди няколко дни с кораб от Света Гора са донесени за поклонение Свещените дарове на влъхвите, които бяха поставени в златни и сребърни ковчежета, а хората чакаха търпеливо, за да се поклонят пред тях.

Според описанието в Евангелието на Матей, когато се ражда Иисус във Витлеем, трима мъдреци от изтока следват пътеводна звезда, която ги отвежда до Младенеца. Поклоняват се и му принасят: злато-знак за царственост, ливан (или тамян)- знак за божественост и смирна-знак на живота и смъртта. Свещените дарове на влъхвите са били пазени от Божията Майка. Тя предала даровете в Йерусалимската църква, където те се пазели до 400 г.
Византийският император Аркадий ги пренася в Константинопол при освещаването на новата столица на империята. След падането на Византия през 1453 г. даровете на влъхвите заминават за Атон – в манастира „Св. Павел“.
От 80-те години на ХХ век 2-3 предмета от даровете всяка година се изнасят от манастира за поклонение на специални места. Даровете на влъхвите, като една необикновена светиня, притежават Велика благодат. Те служат за източник на изцеление за много хора и са свидетелство за Господното пришествие в света.

Беше време да се отправим към Диакофти, от където започваше дългия път към България. На пристанището върнахме колата невредима на кириос Панайотис, който дори не я и погледна, само взе ключа. За спомен ни подари една репродукция на графика от 1863 г., изобразяваща крепостта над Капсали.
Дали пак ще се върнем тук някой ден?